В парка цареше тъмнина, единствената светлина бе само на звездите и луната, но и тя бе някак студена. Сякаш някой бе изтръгнал цялата радост и топлина която бе в състояние да съществува в един парк и я бе заменил с чудовищнтата тъма която цареше единствено във Великата Бездна. Това место сякаш не бе предназначено за създания на Светлината, но незнайно защо в такива моменти дори и създанията принадлежащи на Мрака го избягваха. Свещенна и сакрална територия която поглъщаше всеки дръзнал се да я оскверни, а неумолимото присъствие носещо се във въздуха не можеше да бъде описано с думи. То съчетаваше в себе си власт и мощ, същевременно и нещо друго, някакво забравено коварство и лукавство които не биха могли да бъдат отгледани във Времето. И всичко това се концентрираше върху едно малко хълмче в този парк, забутано нейде сред дърветата. Точно във момента там седеше човешка фигура. Вероятно единствената жива душа по това време в парка, и единственият ум който се чувстваше спокойно сред обкражаващтата го тъма и шепотът на обреченост на всяка жива душа, кяото дръзнеше да припари във свещеннта земя. А човекът беше един от онези странните типове които от време на време имаме щастието или нещастието да засечем на улицата или в метрото, с някакво старовремско благородническо излъчване, придаващо колорит на обстановката около него напомняйки, че макар и с благородна душа, си остава с ум на хищник (точно както се полагаше на благородниците).
А музиката на нощта бе пленяваща и опианяваща, натрапвайки неутолим глад който малко хора биха проумяли.
Цялята тази гледга можеше да се наблюдава часове, без да се промени. Странникът седеше и не помръдваше пленен от студенината на нощното небе.
И така всяка нощ, сякаш чакаше да се случи нещо, което само той знаеш и можеше да предвиди.
Тази нощ бе извънредно студена за сезона, но това явно не пречеше на на мрачният странник да продължава да стои в този вледеняващ съзнанието парк необезпокояван. По някое време някаде към 2 и 30 сутринта сенките зад него се раздвижиха и от там излезе закачилена фигура и застана на няколко крачки зад него.
- Моля да ме извините госпожице, но това място не смятам, че ви подхожда - промълви той - През такава нощ, е по-добре да сте на топло, пък и на вън броди всякаква дегредирала измет която с удоволствие би се възползвала от сама жена, но с радост мога да ви оверя, че тази измет през деня е доста повече - довърши той смеейки се.
Самият му глас бе до накаква степен укорителен и топъл, без заплаха, но ехото подхващаше думите му и ги превръщаха в кънтяща истина на реалността.
Ъмм... - подхвана предполагаемата женска фигура, но бе прекъсната.
- Ще побързам да изпреваря следващият ви въпрос. - сряза я нетърпеливо - Питате се, как познах, че сте жена? Много просто, за тази цел не са необходими никакви нечовешки качества освен ум и дарбата да наблюдаваш околната среда. А тези качества аз ги считам за нечовешки, защото ако имате мойте очи за хората, ще разберете, че те са истински глупци.
- Не това исках да попитам - промълви тя с мелодичен глас, който можеше да строши сервиз кристални чаши но и да вледени напитката сервирана в тях.
- Ами... - изрече той без дори да изменя стойката си за секунда.
- Исках да знам... - продължи тя - Искам да знам, кой си ти? Но може би самият ми въпрос е зададен погрешно. По-скоро би трябвало да те попитам, какво си ти!? Дори аз едва издържам на напрежението на това место, а ти си тук от часове! Което за обикновен човек е абсолютно невъзможно! Не само това, но имам чувството, че виждам как цялата тази тъмнина се гърчи и увива агонизирайки около теб, сякаш е просто жалък прегрешил роб в краката на господаря си, който се готви да го накаже.
- Наистина ли... това ми... звучи... забавно... - каза шепнейки той, а в гласа нямаше капчица забавление, нито капчица от допредишната човещина. Мрачната персона извъртя, част от лицето си към нея и луната освети гротескната му ускивка придавайки още по-чудовищен вид на изражението му.
- Преди да ти отговоря на въпроса - проехтя гласът му сред тъмнината - ще си позволя аз да задам един въпрос - изрече той обръщайки се към нея - КОЯ В ИМЕТО МИ СИ ТИ!?
- Името ти? Както и да е... предполагам, че така или иначе няма да го разбера, но ще ти дам отговора. Аз съм една от онези филмирани готик пачи които днешно време подскачат нагоре надолу, самообявявайки се за вещици и магьоснички. И за това мога да ти кажа, че аз съм вещица. - изстреля като змия тя.
- Това ни дава една допирна точка, защото изглежда, че аз съм магьосник.
А музиката на нощта бе пленяваща и опианяваща, натрапвайки неутолим глад който малко хора биха проумяли.
Цялята тази гледга можеше да се наблюдава часове, без да се промени. Странникът седеше и не помръдваше пленен от студенината на нощното небе.
И така всяка нощ, сякаш чакаше да се случи нещо, което само той знаеш и можеше да предвиди.
Тази нощ бе извънредно студена за сезона, но това явно не пречеше на на мрачният странник да продължава да стои в този вледеняващ съзнанието парк необезпокояван. По някое време някаде към 2 и 30 сутринта сенките зад него се раздвижиха и от там излезе закачилена фигура и застана на няколко крачки зад него.
- Моля да ме извините госпожице, но това място не смятам, че ви подхожда - промълви той - През такава нощ, е по-добре да сте на топло, пък и на вън броди всякаква дегредирала измет която с удоволствие би се възползвала от сама жена, но с радост мога да ви оверя, че тази измет през деня е доста повече - довърши той смеейки се.
Самият му глас бе до накаква степен укорителен и топъл, без заплаха, но ехото подхващаше думите му и ги превръщаха в кънтяща истина на реалността.
Ъмм... - подхвана предполагаемата женска фигура, но бе прекъсната.
- Ще побързам да изпреваря следващият ви въпрос. - сряза я нетърпеливо - Питате се, как познах, че сте жена? Много просто, за тази цел не са необходими никакви нечовешки качества освен ум и дарбата да наблюдаваш околната среда. А тези качества аз ги считам за нечовешки, защото ако имате мойте очи за хората, ще разберете, че те са истински глупци.
- Не това исках да попитам - промълви тя с мелодичен глас, който можеше да строши сервиз кристални чаши но и да вледени напитката сервирана в тях.
- Ами... - изрече той без дори да изменя стойката си за секунда.
- Исках да знам... - продължи тя - Искам да знам, кой си ти? Но може би самият ми въпрос е зададен погрешно. По-скоро би трябвало да те попитам, какво си ти!? Дори аз едва издържам на напрежението на това место, а ти си тук от часове! Което за обикновен човек е абсолютно невъзможно! Не само това, но имам чувството, че виждам как цялата тази тъмнина се гърчи и увива агонизирайки около теб, сякаш е просто жалък прегрешил роб в краката на господаря си, който се готви да го накаже.
- Наистина ли... това ми... звучи... забавно... - каза шепнейки той, а в гласа нямаше капчица забавление, нито капчица от допредишната човещина. Мрачната персона извъртя, част от лицето си към нея и луната освети гротескната му ускивка придавайки още по-чудовищен вид на изражението му.
- Преди да ти отговоря на въпроса - проехтя гласът му сред тъмнината - ще си позволя аз да задам един въпрос - изрече той обръщайки се към нея - КОЯ В ИМЕТО МИ СИ ТИ!?
- Името ти? Както и да е... предполагам, че така или иначе няма да го разбера, но ще ти дам отговора. Аз съм една от онези филмирани готик пачи които днешно време подскачат нагоре надолу, самообявявайки се за вещици и магьоснички. И за това мога да ти кажа, че аз съм вещица. - изстреля като змия тя.
- Това ни дава една допирна точка, защото изглежда, че аз съм магьосник.
