петък, 30 ноември 2012 г.

Пропуканата маска

В легендите се говори за него...
Помнещ краят на времето...
Отхвърлен от светлината в далечните епохи на звездният прах...
Еони по късно и Мракът се отрекъл от него...
Безлик, носещ маска... пропукана от Времето и разяждана от магия непозната на световете обитавани от същества притежаващи съзнание...
И сред пукнатите зее не лице на ангел или демон, а самата Бездна...
Поглъщаща всичко което се вг
леда в него.. а тези които имаха волята да извърнат поглед, вече не бяха същите... ставаха някак счупени... грешни...
И ето сега... тези които знаят къде да търсят и имат смелостта...
Могат да го намерят в дълбините...
На трона му от лудост...
И в краката му се гърчат гротескни създания, които преди епохи може и да са минавали за човекоподобни...

понеделник, 30 юли 2012 г.

В последствие...

Нярлатхотеп... Безликият бог... Господарят на мрежите... Властващият над Бездната... и един от последните Древни... беше доволен...
Всичко мина както го бе предвидил... Отслабването на Алианса и разклащането на доверието във Вестителите...
Семената бяха заровени и покълваха...
Никой не видя волята му скрита зад цялата картина... И така трябваше да бъде... Това беше поредният свят на който беше стъпил.. и той скоро щеше да загине...
Защото той беше Разрушителят на Светове... Прочистващият Галактики...
Злите сили си изиграха ролята... повече от перфектно... той наистина беше доволен...
Aрсал Кукловода седеше пред него, този който беше наредил скорошните събития.
 - Ти се издъни Арсал - изрече Нярлатхотеп с равен глас - Не можа да изпълниш заръката ми и да завладееш този свят за мен. Кажи ми сега... какво да те правя?
 - Вината не е моя!!! - изкрещя Арсал - Нямаше как да знам, че там ще се появи Древен - Сигурно е пренаписал съдбата, Баронът не беше никаква пречка... Беше писано да падне от ръката на лордовете... моята намеса дори не беше предвидена... както и намесата на Древният... Мислех ги за изчезнала раса, а те се появиха точно тук. Сигурно вече е уведомил консула. Един от мойте дори го обсебил и така древният надвил душата и получил цялото познание за от което се е нуждаел, нищо чудно да успее да прозре през сенките ми и да накара Консула да изпрати армията си срещу нас
Смехът на Нярлатхотеп проехтя през Бездната..
- И чия е вината Арсал... че Древният не е бил предвиден? Моя ли... та нали аз се погрижих за отварянето на пътя... и ти дадох възможност за да проникнеш сред тях... и да им покажеш правилният път...  плановете и всичко друго бяха твоя работа... Аз дадох възможността а ти я изпусна... Силно ме разочароваш... наистина... имах големи надежди в теб.... пък и доверие в силите ти... Не ме карай да ги губя...
Та сигурен ли си... че е имало Древен? Знаеш, че доказването, че са присъствали е много трудно...
- Да сигурен съм! - нетърпеливо настоя повелителя - Войната между лордовете вървеше добре, докато изведнъж всичко не секна... и в последствие съдбата се промени.. и всичко беше съвсем различно. Само Древните владеят такава магия...
 - Да.. тук може би си прав... - промълви Нярлатхотеп и Арсал почувства, че му се е разминало - Но щом е имало Древен... армиите на Консула вече са на път към измерението им... Ще трябва да изчезнеш...
- Ще се скрия Милорд... - каза Арсал - Древните и тяхната армия никога няма да ме намерят... Все пак съм майстор на заблудата...
- Боя се, че не е достатъчно драги ми приятелю, Древните са много по-могъщи от колкото си представяш... и много по-умни... Боя се.. че намерят ли те.. ще те свържат с мен...
А това не искаме... нали?
- Не... не искам - простена Арсал, който вече имаше лошо предчувствие - Какво ще предприемем.
- Ще си измия ръцете скъпи ми приятелю... ето какво ще направя... Ще залича всички нишки... всички фигури които донесоха провал на плановете ми... - изрече Нярлатхотеп и махна с ръка, освобождавайки магията си... за да заличи доказателствата. - Но спокойно Арсал... ти ми служи вярно... теб ще пощадя...
 За няколко кратки секунди Арсал беше доволен, че въпреки всичко си запазваше кожата... но в същият момент усети как той напуска тялото си и бива всмукан в един от кристалите в които Нярлатхотеп събираше души... стотици милярди души приковани във Вечността от Неговата воля...
Черни пламъци обгрънаха тялото на Кукловода... и последната следа бе заличена от него...
Нярлатхотеп се обърна към женската фигура в сенките и изрече:
- Ще започваме ли, скъпа?
След това.. той се разсмя... а смехът му ехтеше през измеренията и световете, всяващ ужас в сърцата усетили го...
Наистина всичко се нареждаше според плана... Реала на Драконовият свят беше отслабен достатъчно за да има и по-силни проявления... Пък и сложи краят на една безмислена пьонка...
Никой не осъзнаваше реалните му мотиви... той въобще не целеше унищожение... или завладяване... той искаше нещо много по-интересно...

сряда, 25 юли 2012 г.

Падението на Драконите или въздигането на Черният


Ще ви разкажа историята за въздигането на Черният и падането на Драконите.
Предполагам знаете Драконовият клан, но май не знаете кои са стояли на върха на този клан.
Това били Драконите. Дракон е била титла давана на най-могъщият и мъдър магьосник. Съответно те били:
Червеният Дракон - огненият магьосник, който бил олицетворение на на огъня и също такава ярост изпепелявал враговете си.
Зеленият Дракон, магьосникът подчинил земята и под краката си и зверовете обитаващи я, за който се говорело че оставял враговете си вкаменени като статуи за вечни времена, с техните души затворени вътре... за да не може никоя от тях някога да намери покой.
Синият, маг на ледовете оставящ след себе си мраз и смърт.
Последен бил Белият Дракон, бял маг подчинил лечебните сили и чрез тях доминиращ над умовете на слабите.
Това бил съветът на Дракона... Били разделени заради желанията си за власт и борби по между си, но не и когато народът им бил застрашен. Тогава те наистина доказвали защо носят титлата на Дракона.


Падението на Драконите или въздигането на Черният:


Зимата преди 450 години.
По време на вихрушка странник в черни одежди се появи сред селището на Драконовото племе. Беше приет достатъчно гостоприемно като за чужденец носещ ценни вещи за размяна.
Заради тежката зима пътникът предпочете да остане в селището докато снеговете се стопят и пътищата станат достатъчно годни за пътуване на север. Местните го нарекоха Безликия, защото рядко показваше лицето си, което винаги беше скрито под качулка, а и името му беше прекалено завъртяно, за произнасяне. Безликият се препитаваше с лечение на рани чрез някакви странни мазила, гледаше и в бъдещето на желаещите и според шепота на простолюдието, можел и да го промени. От време на време демонстрираше някое вълшебство от ниско ниво, но никога не го видяха да показва нещо съществено като магия. Дребните му фокуси бяха достатъчни за да си изкарва прехраната, и не бяха достатъчни за да се повдигне като въпрос на Драконовият съвет. До един момент...
  Беше началото на пролетта и Безликият вече се приготвяше да заминава, продължавайки търсенето си на познание. Точно тогава избухна война. Драконовото племе беше нападнато от враждуващо съседно племе претендиращо за ловните им територии. Селището било под обсада, а вонята на гниеща плът от бойното поле задушавала Драконовото племе. Безликият бил принуден от обстоятелствата да остане и да се погрижи за ранените, но въпреки чудотворните му познания за живота, не успял да спаси мнозина. Дори силата на Белият Дракон не била достатъчна за да надвие смъртта и тя се надвесила над селището. Ято гарвани започнали да кръжат над долината предвкусвайки наближаващият пир. Драконовият съвет бил изправен пред безизходица, въпреки мощта си те сами не били достатъчни да надвият варварската армия, дори нямали достатъчно сила за да си проправят път за бягство. Единственият който приемал ситуацията напълно нормално и без грам тревога бил Безликият. Това още повече изкарвало Драконовият съвет извън кожите им. Поведението на Безликият било достатъчно нехайно за да събуди подозренията на Съвета, че той знае нещо което те не знаят.
 
 Когато призовали Безликият пред Съвета, той дал ясно да се разбере, че дори и всички да бъдат изклани, той щял да оцелее. Той също заявил, че има възможност и за обръщане на войната, но те нямали какво да му предложат. След дълги преговори накрая той се съгласил да помогне, в замяна на драконовата титла. Колкото и да не им харесвала идеята Съветът бил принуден да му даде титлата ако успее да прогони варварското нашествие.

  Безликият излязъл пред градските порти но никой от варварите не смеел да го докосне. Нещо в него се беше отприщило, страна която Драконовото племе никога до сега не бе виждала. Извил се леден вятър и слънцето притъмняло въпреки безоблачният ден. Извил се тих шепот на език толкова древен, че оставал впечатлението за нещо по-старо от звездите в небето, скалите на планината и пръстта по земята. Конете се разбягали уплашени, а гарвановата песен се усилвала все повече докато не станало ясно, че те кръжат около безликият магьосник. Тогава станало нещо което ужасило не само Съвета на Дракона, но и  варварската армия. Мъртвите почнали да се въздигат, войни с отсечен глави и отрязани крайници, с липсващи вътрешности се въздигали още веднъж да участват в тази война, но този път служели на нов господар за когото понятието милост било чуждо. До зори продължило клането пред портите, и до зори никой от Драконовото племе не могъл да мигне заради писъците изплълнени с агония. 
 На сутринта нямало никакъв помен нито от телата въздигнали се от смъртта, нито от труповете на варварите. Единственото което останало беше поле изпълнено с раздробени щитове и счупени оръжия.
 По залез слънце Безликият се завърнал в Драконовото племе и Съветът го посрещнали като героят който ги е спасил от сигурна смърт. Дали му титлата на Черният Дракон превръщайки го в един от управниците на Драконовото племе.
 След година или две живот сред племето Черният Дракон се оттеглил в една близка долина. Там той се установил и се впуснал в дълбините на магията, там където никой не бил навлизал до сега. Рядко се появявал на Съвета на Дракона, но това не било достатъчно за останалите членове на съвета. Те чувствали, че са силно застрашени от този магьосник и започнали да правят планове за неговото отстраняване, но се стараели да избегнат каквато и да е била директна конфронтация, защото това би ги дискредитирало (нали все пак беше ги спасил). Всеки от опитите да бъдат изпратени убийци от други племена и разбойници се провалял, и никой от наемниците не бил виждан от ново. След време околните племена почнали да се плашат от долината, наричайки я долината на Сянката. Безмислените опити на Съвета да отстранят Черният Дракон продължили още няколко години и накрая спрели. През това време Долината на Сянката ставала все по негостоприемно и злокобно място. Ловците дръзнали да навлязат в нея и оцелявали след това, се връщали странни животни като улов. Такива създания, които не трябвало да съществуват в този свят. А може би и в никой познат на който и да е било. Драконът се появявал все по рядко през съвета прeз годините, веднъж или два пъти годишно, а понякога с година или две не се чувало нищо от него. Но всеки път като се появявал пред Съвета излъчването му било все по-нечовешко и езикът с който смесваше речта си беше нечуван до сега, което още повече плашело Съвета.
 
 Минаха 10 години след въздигането на Черният Дракон и се случи най-голямото бедствие за Драконовото племе. Беше пролетта когато Съветът реши да се изправи срещу Черният Дракон открито. Те събраха най-верните си привърженици и се запътиха към Долината на Сенките...
 За да не се завърнат повече...
 Единственият оцелял беше един от учениците на Белият Дракон, който разказваше за ужасяващото събитие.
 Те навлезнали дълбоко в долината за да намерят къща която била празна, пътеката зад нея водела към един каменен кръг около който се вихрели магически енергии непознати на никой от маговете присъстващи там. И в центъра на този кръг Черният Дракон стоял и плетял сложна магическа форма от която струяла неземната енергия. Формата била като рана в света и от нея лъхало нещо древно. Съветът на Дракона призовал Черният Дракон да прекрати това което прави, да напусне долината и никога повече да не се появява пред Драконовото Племе, но Дракона дори не благоволил да обърне внимание на призива. След кратко колебание Съветът запратил магиите си срещу Черният Дракона. След като димът от различните магии се разнесъл, Съветът бил изправен пред разкъсаното на парчета тяло на Черният Дракон още стоящо изправено и без видими проблеми въпреки липсващите крайници и витални органи. Вместо тях имало някаква енергия която придържала тялото здраво, сякаш било само обвивка на нещо далеч по-могъщо. Черният дракон вдигнал ръката си всеки един от Съвета паднал на колене пред него, окован от невидимите вериги на волята Му. В последствие ученикът на Белият Дракон видял как Черният Дракон поглъща душите на всеки един от членовете на Съвета. След това бавно се приближил до ужасеният ученик и му казал, че единствено той щял да напусне Долината на Сенките жив, и че това били последствията от човешката глупост дръзнала да го провокира. Черният Дракон се обърнал и престъпил през раната в реалността давайки едно кратко послание на пребледнелият бял маг:
„Когато светът ви е готов, Ние ще се завърнем” - и изчезнал в Празнотата.
  След това събитие което почти не унищожило Драконовият Клан, Долината на Сенките била преименувана като Долината на Гнева и се превърнала в местност където влизането било забранено, и само най-смелите ловци и търсачи на съкровища смеели да влязат вътре. Ако имали щастието да се завърнат заварвали остарелите си синове и техните внуци. Някои разказват как в долината имало много ловци, такива които били се завърнали преди години, или такива които още били малки деца - там били възрастни. Някои стари ловци отивали там за да преживеят последният си лов, и се връщали подмладени вместо да умрат, но без спомени от това което се е случило в Долината.
  И до ден днешен някои магове сред Драконовото племе чуват шепота на Черният Дракон и се кълнат, че завръщането му ще е близо, но никой от тях не знае дали той ще донесе слава на племето или ще го доунищожи.





понеделник, 4 юни 2012 г.

След известно време...

В парка цареше тъмнина, единствената светлина бе само на звездите и луната, но и тя бе някак студена. Сякаш някой бе изтръгнал цялата радост и топлина която бе в състояние да съществува в един парк и я бе заменил с чудовищнтата тъма която цареше единствено във Великата Бездна. Това место сякаш не бе предназначено за създания на Светлината, но незнайно защо в такива моменти дори и създанията принадлежащи на Мрака го избягваха. Свещенна и сакрална територия която поглъщаше всеки дръзнал се да я оскверни, а неумолимото присъствие носещо се във въздуха не можеше да бъде описано с думи. То съчетаваше в себе си власт и мощ, същевременно и нещо друго, някакво забравено коварство и лукавство които не биха могли да бъдат отгледани във Времето. И всичко това се концентрираше върху едно малко хълмче в този парк, забутано нейде сред дърветата. Точно във момента там седеше човешка фигура. Вероятно единствената жива душа по това време в парка, и единственият ум който се чувстваше спокойно сред обкражаващтата го тъма и шепотът на обреченост на всяка жива душа, кяото дръзнеше да припари във свещеннта земя. А човекът беше един от онези странните типове които от време на време имаме щастието или нещастието да засечем на улицата или в метрото, с някакво старовремско благородническо излъчване, придаващо колорит на обстановката около него напомняйки, че макар и с благородна душа, си остава с ум на хищник (точно както се полагаше на благородниците).

А музиката на нощта бе пленяваща и опианяваща, натрапвайки неутолим глад който малко хора биха проумяли.

Цялята тази гледга можеше да се наблюдава часове, без да се промени. Странникът седеше и не помръдваше пленен от студенината на нощното небе.

И така всяка нощ, сякаш чакаше да се случи нещо, което само той знаеш и можеше да предвиди.

Тази нощ бе извънредно студена за сезона, но това явно не пречеше на на мрачният странник да продължава да стои в този вледеняващ съзнанието парк необезпокояван. По някое време някаде към 2 и 30 сутринта сенките зад него се раздвижиха и от там излезе закачилена фигура и застана на няколко крачки зад него.
- Моля да ме извините госпожице, но това място не смятам, че ви подхожда - промълви той - През такава нощ, е по-добре да сте на топло, пък и на вън броди всякаква дегредирала измет която с удоволствие би се възползвала от сама жена, но с радост мога да ви оверя, че тази измет през деня е доста повече - довърши той смеейки се.
Самият му глас бе до накаква степен укорителен и топъл, без заплаха, но ехото подхващаше думите му и ги превръщаха в кънтяща истина на реалността.
Ъмм...  - подхвана предполагаемата женска фигура, но бе прекъсната.
- Ще побързам да изпреваря следващият ви въпрос. - сряза я нетърпеливо - Питате се, как познах, че сте жена? Много просто, за тази цел не са необходими никакви нечовешки качества освен ум и дарбата да наблюдаваш околната среда. А тези качества аз ги считам за нечовешки, защото ако имате мойте очи за хората, ще разберете, че те са истински глупци.
- Не това исках да попитам - промълви тя с мелодичен глас, който можеше да строши сервиз кристални чаши но и да вледени напитката сервирана в тях.
- Ами... - изрече той без дори да изменя стойката си за секунда.
- Исках да знам... - продължи тя - Искам да знам, кой си ти? Но може би самият ми въпрос е зададен погрешно. По-скоро би трябвало да те попитам, какво си ти!? Дори аз едва издържам на напрежението на това место, а ти си тук от часове! Което за обикновен човек е абсолютно невъзможно! Не само това, но имам чувството, че виждам как цялата тази тъмнина се гърчи и увива агонизирайки около теб, сякаш е просто жалък прегрешил роб в краката на господаря си, който се готви да го накаже.
- Наистина ли... това ми... звучи... забавно... - каза шепнейки той, а в гласа нямаше капчица забавление, нито капчица от допредишната човещина. Мрачната персона извъртя, част от лицето си към нея и луната освети гротескната му ускивка придавайки още по-чудовищен вид на изражението му.
 - Преди да ти отговоря на въпроса - проехтя гласът му сред тъмнината - ще си позволя аз да задам един въпрос - изрече той обръщайки се към нея - КОЯ В ИМЕТО МИ СИ ТИ!?
- Името ти? Както и да е... предполагам, че така или иначе няма да го разбера, но ще ти дам отговора. Аз съм една от онези филмирани готик пачи които днешно време подскачат нагоре надолу, самообявявайки се за вещици и магьоснички. И за това мога да ти кажа, че аз съм вещица. - изстреля като змия тя.
- Това ни дава една допирна точка, защото изглежда, че аз съм магьосник.

Красив ум...

Красива си...
Не... не защото те виждам...
Аз съм сляп...
Усещам те...
Крехка... като порцелан...
И за това аз стоя в сенките... на твоето съзнание...
Там кадето няма да ме видиш... нито усетиш...
Шептя в сънищата ти...
В твоите копнежи...
И се отразявам в спомените ти...
Само ще предполагаш... че съществувам...
Знаеш каде съм... там долу... на онова место...
За което всички говорят с уплах в гласа...
Бездната... Адът на човешкия ум...
Пустинята на отчаянието и тъгата...
Там живея аз...
Но... знам, че това теб не те плаши...
Защото знам... те са и в твоята душа...
Всеки ден се бориш с тях...
Искам да те спася...
Защо ли... незнам...
Сигурно защото виждам...
Как всички извъртат лице настрани...
Вгълбени в тяхното егоистично щастие...
Незаслужили...
Жалки...
Слаби...
Арогантни...
С лицемерните си усмивки...
Те убиват ден след ден...
Както убиваха мен...
Много одавна... докато още бях човек...
Сега... съм... просто аз...
Твоят таен анегел хранител...
С проскубани черни крила...
Ти предлагам... себе си... като подслон от студа...
Спасението ти... е в протегнатата ми ръка...
Поне аз така мисля...
Може и да не съм прав...
Но все пак...
Правя нещо...
За разлика от всички останали...
Които те подминават безразлично...
Хайде... поеми ръката ми...
И не се бой... когато затвориш очи... и се усмихнеш...
Когато щастието ти... озари лицето ми...
Ще ме забравиш...
Аз никога няма да съм бил тук...
А спомниш ли си ме някога...
И посмееш ли да пристъпиш в тази Бездна отново...
С ясното съзнание...
За това което ще ти се изпречи на пътя...
И достигнеш ли до мен...
Ще съм ти благодарен...
Ще ти дам... единственото което не можаха да убият от човека в мен...
Сърцето ми...

Един край...

Той седеше и неомулимо и изпитателно се взираше в нея.
- Коя си ти? - попита я.
- Магьосница, а ти? - отвърна му с въпрос тя.
- Магьосник, или вещер, но за пред себе си съм, обикновен окултист... - бледа следа от насмешка се появи по лицето му
Направи 3 крачки към нея.
- Защо си тук - продължи с въпросите си.
- Защото ме обичаш. - отвърна тя с лека усмивка.
- Тъй ли - процеди студено той - и от кога ако смея да попитам?
- От както се помниш, Повелителю - тя оговори - от момента в който се осъзна като такъв какъвто си сега.
Тя позволи на част от качулката да се смъкне назад и да разкрие синьо зелените й очи.
- Не те познавам, и до сега никога не съм те срещал - отвърна - но едно знам, очите ти не бих забравил никога. И поне в тази нощ за едно проклето нещо си права... факта, че те обичам... - последните му думи заглъхнаха и той я притисна към себе си.
- Грешиш, срещали сме се - усмихна се тя, а наметалото й падна, разкривайки пламтящо червената й коса - просто не в този свят...
На лицето му се появи мъничка сълза.
- Това си ти - с треперещ глас произнесе той - моят единствен ангел.
- Не знаех, че мракът може да е и топъл - усмихна се тя.

Нярлатхотеп

Слушам Пълзящия Хаос, който ме вика отвъд звездите.
И те създадоха Нярлатхотеп за техен пратеник, и Те го облякоха в Хаос, за да може неговата форма да бъде скрита между звездите.
Кой ще разбере мистерията на Нярлатхотеп? защото той е маската и волята на Тези, които са съществували преди времето. Той е принцът на ефира,Обитателя на въздуха и има много лица, които никой не ще си спомня.
Вълните замръзват след него; Боговете се страхуват от зова Му. В сънищата на хората Той шепне, въпреки това кой знае неговата форма?

" И накрая от Долен Египет дойде мрачния Странник, на когото всички се кланяха. Тих и слаб и загадъчно горд и обвит в дрехи червени като цвета на залеза."

Нярлатхотеп, великото същество, което е навсякъде и никъде пътуваше между звездите и галактиките като създателят на цивилизациите. Хаосът го създаде, и беше мъртъв за тези, които го наближиха. Той беше създаден от божествена ръка, за да може човек да разбере Космичната Песен, но песента беше такава, че Пратеникът плашеше хората. Но те не се помиряваха с него. Те не разкриха лицето на този, който маскира волята на тези, които са съществували преди времето. те не чуваха неяснотата много отдавна като тя загуби своята следа от човечество. Страхът беше твърде голям в хората понеже човечеството беше пораснало.
Великите Древни са се скрили; те са съществували преди времето. Останалите богове не могли да следват Нярлатхотеп, тъй като той вече отишъл в млади светове, опитвайки се да предаде съобщението си, докато се опитвал да ги владее. Но неговите опити били неуспешни. , Черната Коза със хиляда деца. Той отказа себе си от младите светове. Защотото той е този, който е бил затворен с тях и Ктулу започнал да сънува, тъй като е бил забранен за останалите. Сънищата на Ктулу били от божествен произход и земите се напълнили с хора.
много ери Нярлатхотеп прекарвал с децата си в моменти на рядко щастие, но човешката чума се разпространяваше в този рай и всяко чисто нещо се омърсило от хората. Много същества служели на Нярлатхотеп,  и много му му било дадено ,за да се осигури,че арогантността на една мъртва жена ще бъде превърната в гордост и ще унищожи всичко, което бил построил, което накарало Нярхалтотеп да покаже истинското си лице на хората.  След това той изчезнал за малко и спасил децата си, което е вярно.
И със тях той бил включен в тайния сън, във Великия Черен Ониксов Замък, на върха на Кадат, великата планина, която се издига сред пустинята на Ленг. От време на време в неговите сънища, Нярлатхотеп си спомня за рая си и времената когато царувал. След това една сълза пада от мрачното му лице и мъртвата жена осъзнава промяната в техните сънища. И популацията от фантастични видения ги унищожава. Той е тук и винаги ще бъде, Нярлатхотеп.

П.С. Това е само превод... на нещо което ми хареса